Часовника.

Вечер, всъщност обикновена вечер за повечето, но не и за нея. Чудейки се, кога музата и ще дойде отново. И ето че дойде. Но както винаги, това което написа на листа хартия не бе нещо хубаво както се очакваше, бе студено и тъмно като душата и.

"Спира часовника злокобен, тика-так, тик-так.
Спира часовника в черната стая,
чува се чукане по врата. Смъртта е тук.

"Ето ме мен, стари приятелю." - каза той и се чу злокобния смях.
с отворени обятия го посрещам аз, нека ме вземе, нека ме отнесе,
нека заедно да изчезнем от този злокобен свят и тази жестока реалност.

Спира часовника в черната стая, Смъртта чука на бялата врата, 
"Ето ме мен, стари приятелю, време е."

Стоя аз на границата между ада и рая,
Смъртта е съдията, а аз - виновния."

Любов. Страст. Желание. Край. Болка. Самота.

Всичко започна с приятелство,
с времето това приятелство започна да се променя в нещо друго - привличане.
Привличането се превърна в любов.
С времето, се появи страст и желание.
Любовта се усилваше, нещата бяха по-различни.
Но всяко нещо си има своя край, а този край довлече болката и самотата.

Всички ние, обичаме, всички ние имаме чувства, всички искаме нещо - но не винаги го получаваме, а като го получим - не остава за дълго.

Реално погледнато всички ние сме самотници, всички ние умираме сами.
Както птиците умират сами.
Самотата застига всички ни, по различни начини.