Вечер, всъщност обикновена вечер за повечето, но не и за нея. Чудейки се, кога музата и ще дойде отново. И ето че дойде. Но както винаги, това което написа на листа хартия не бе нещо хубаво както се очакваше, бе студено и тъмно като душата и.
"Спира часовника злокобен, тика-так, тик-так.
Спира часовника в черната стая,
чува се чукане по врата. Смъртта е тук.
"Ето ме мен, стари приятелю." - каза той и се чу злокобния смях.
с отворени обятия го посрещам аз, нека ме вземе, нека ме отнесе,
нека заедно да изчезнем от този злокобен свят и тази жестока реалност.
Спира часовника в черната стая, Смъртта чука на бялата врата,
"Ето ме мен, стари приятелю, време е."
Стоя аз на границата между ада и рая,
Смъртта е съдията, а аз - виновния."
Няма коментари:
Публикуване на коментар