Тя и музиката.

Тя слушаше музика, но не метъл или рок, а нежна и красива музика, която я караше да мечтае, усмихна се, но не бе обикновенна усмивка, а детска усмивка, усмивка което се бе изгубила из тъмнината.
Макар, че седеше на стола, тя си се представяше с черно бяла рокля, танцуваща в нощта под звездите. Пееше - въпреки че не можеше, но някак си се чувстваше свободна, свободна от всичко и най-вече...жива. Благодарение на музиката, тя стана на краката си, изчисти се и продължи напред, напред към новото начало, напред към нови запознанства, напред към нещо непознато, напред към нова магия. Косата и се вееше навсякъде, музиката я водеше. Музиката я хвана за ръка и я спаси от пропадане в бездната на самота и тъга.
Тя вдигна глава, сложи слушалките и потъна в магията на красивата музика.

Сърцеразбивачо

Ах ти сърцеразбивачо,
уби душата ми,
моята невинна душа.
Заби в кол в сърцето ми,
кол от змийска отрова.

Ах ти сърцеразбивачо,
когато имах най-голяма нужда от теб,
ти ме изостави.
Изостави ме, като птичка паднала от дърво.

Ах ти сърцеразбивачо,
заради теб, стените на моята градина,
станаха по-високи и по-стабилни,
сърцето ми стана ледено,
ледено като айсберг.

Ах ти сърцеразбивачо,
колкото и да крия ключа, ти все го намираш.
Как го намираш? -Не знам.

Ти си като отрова, разпространяваща се
в моите вени, убивайки всичко по пътя си.

Роза.

Тя бе щастливо момиче,
усмихваше се често,
беше като току що разцъфнала роза.

Тя се радваше на живота,
наслаждаваше се на малките неща,
искаше да види всичко,
да научи всичко.

Искаше да види мистичното, тайнственото,
да усети..всичко.

Тя срещна един джентълмен, мистичен, тайнствен.
Започна да го наблюдава, беше тайнствен и различен.
Влюби се в него, беше още по-щастлива...

Докато един ден, той си тръгна, неусетно.
Тя започна да се променя, изгради стени, стана студена.
Онази роза която бе - увехна.
Тя се превърна в черна роза и си остана така...завинаги.