Анита.

Пълнолуние. Чува се смях, музика, стонове. Някъде из гората, има замък, тайнствен замък, за който почти никой не знае. Ако си вампир и те поканят, значи си голям късметлия.
Нощта е прекрасна, всички танцуват в голямата червена бална зала, из стаята, се чуват стонове, на двойки които правят страстна любов.
Но има едно момиче, което седи на балкона, с чаша кръв и гледа луната, тя е сама, без партньор, нейния създател е бил убит и тя няма с кога да прекара вечността.
Ооо, тя беше с маска, не беше бал с маски, но винаги носеше, носеше онази червена рокля,  която винаги и стоеше добре, тъмната и коса до кръста винаги бе небрежно пусната и носеше онази маска, караща всеки друг вампир да я желае.
Анита се казваше, че идваше на всеки бал, танцуваше, но никой не я грабваше.
Тя бе самотен вампир, търсеща, любов, страст и забава.

Ревност.

Ех тази ревност,
която всеки от нас изпитва.
Ех, тази ревност, която ни кара да полудяваме.
Ех, тази ревност, която ни кара да си мислим,
неща който не са така, да си правим изводи,
изводи които понякога са грешни,
но понякога ревността,
се опитва да ни каже нещо,
нещо с което сигурно да ни предпази,
но ние не я слушаме, защото се съмняваме.
Защото отричаме истината.
Тази истина, която понякога е хубава, понякога боли.
Ех, таз ревност, която ни кара да полудяваме,
да полудяваме, до лудост.

Души.

Ако загубиш някой,
независимо, дали ти е близък,
приятел, някой от семейството,
или просто познат с който си имал готин ден, знай,
че те може да не са до нас, да ни обгръщат ласки и да ни се усмихват.

Знай, че те са до нас,
дори и да не ги виждаме и ни наблюдават,
сигурно с усмивка на лицето, може би и разочарование,
когато направим някоя глупост.
Но те са около нас.

Вълк самотник.

Имаше един вълк,
вълк самотник, самотник който искаше, да си намери вълчица,
вълчица която да обгръща с ласки и много любов,
да ловува за нея,
да я топли през студените нощи,
да я наблюдава и да и се наслаждава,
да се наслаждава, на нейната красота и чистота.

При всяко пълнолуние, той виеше,
виеше с такава неописуема болка,
че и другите да усетят неговата болка.
Живееше вечно, но го боли,
все намираше, но винаги губеше
винаги губеше и страдаше.

Имаше един вълк,
вълк черен като нощта.
Който бе самотник.
И на всяко пълнолуние, виеше,
виеше от болка и самота,
търсеше своята бяла вълчица, вълчица бяла като луната,
с която да живее вечно.

Цигара

Тя си изпуши поредната цигара,
поредната отрова,
отрова която я караше да се чувства жива,
жива, все едно се преродила.
Извади още една, запали я, дръпна, задържа и освободи дима,
затвори очи и усети насладата.
Насладата която я караше да изпада в екстаз.

Тя си изпуши поредната цигара,
поредната отрова,
отрова която я караше да се чувства жива.

Some kind of poetry

roses are red
violets...blue
i suck at poetry
but fuck it
why not be creative...

Танц с кукла..

Тя беше млада ледена кукла, самотна, живееща в голям замък някъде из планината, единственната компания бе нейната котка, също направена от лед. Ако някой излезеше навън, щеше де чуе нейните песни, тейният нежен глас.
  Никой не смееше да отиде при нея, хората се страхуваха, че може би ще ги омагьоса и ще ги погуби. Но тя искаше само някой до себе си, някой който да и напомни какво е щастие, някой който да и напомни какво е любов, някой който да и прави комплименти, някой с който да живее за вечни времена.
  Един ден, един млад момък решил да проследи найния глас, да намери онова тайнствено момиче, за което всички говорели. Изкачил най-високата планина и намерил тайнствения замък, замъкът направен от чист и недокоснат лед. И тогава отново чул гласът и, погледна към балкона и тогава я зърна, тя не беше момиче, а кукла, но за него тя бе ангел, паднал от небето.
Тя го зърна, усмихна се и влезе вътре, той се затича към портата, тя се отвори и ледената кукла се появи, усмихна му се, приближи се към него и го целуна по бузата. Той се усмихна, но усети нещо, нещо студено, той започна да се превръща в лед, от глава до пети. Изгуби ума си и се превърна в кукла като нея. Те започнаха да танцуват, до края на дните си. И така, малко по малко, ледената кукла взимаше своите жертви и ги погубваше...

Край.