Викинги.

Имало някога един мъж - викинг, корабостроител.С дълги рижави коси и брада сплетена на плитки. Бил известен с това, че неговите кораби били най-здрави и издръжливи по време на битки. Но имал най-голямо желание да се бие. Да се качи на своето произведение и да се бие редом със своите събратя.

Така и станало, той се присъединил, жаждата му за битка се увеличила, както и жаждата за кръв.

Тръгнали на поход към югозападните земи. Валяло дъжд, студен пронизващ като игли дъжд, но това не ги спряло. Така битката започнала, биели се цяла година, докато само някой от тях оцелели.

Жената на този викинг през тази мъчителна една година чакала на брега своя съпруг, бременна с неговата рожба. Той бил силен, тя била сигурна че ще се върне при нея и рожбата. Но така и не станало. След като неговите събратя се върнали от тежката битка и съобщили, че той е бил пронизан жестоко в гърба докато защитавал един от тях. 

Тя била съкрушена, плакала по цели нощи, не можела да понесе факта че повече нямаше да чувства неговите ласки. Нямаше да чува гласа му, идеите му за нови, по-добри кораби, неговите мечти. Но има и хубава страна в тази история, тя родила здраво момченце, с очите и погледа на нейния любим, все едно душата му се е пренесла в новороденото. 

Един ден тя отишла на разходка, държейки рожбата. Спря и погледна към небето, казвайки: 

"Нека Один те води в други битки, любов моя и нека пази твоето момче...нашето момче." 

Анита и Влад. Първата среща.

Пак бе пълнолуние, нашите герой бяха получили писмо, от един от първородните вампири. В това писмо той поканваше определени гости на бал. 
Но не какъвто и да е бал, бал в който задължително трябва да си с маска и трябва да се носи поканата, за да може да те пуснат.
"Може би тази вечер ще намеря това което търся." помислиха си и двамата докато четяха поканата.
Двамата започнаха да се приготвят:
Анита, този път не облече червената си рокля, а черна с гол гръб, показваща белезите от войната и оцеляването и.
Влад облече костюм, без вратовръзка или папионка, закопча ризата догоре и облече сакото.
Анита сложи "семпъл" грим и специално червило - нейните устни бяха нежни и особени, никога не използваше обикновени продукти, като топлокръвните.
И накрая двамата сложиха своите маски, прикриващи част от лицето им.
На всеки бал, винаги има кола, чакаща гостите да ги откара към бала, първо шофьора взе Анита и се запъти към замъка на Влад.
-Шофьор, може ли да попитам, къде отиваме,? - погледна шофьора зачудена.
- Господаря нареди да взема и теб и господаря Влад.
- Кой е той?
Но той не каза нищо повече. Тя леко се нацупи и се облегна на седалката, гледайки нощното небе през прозореца. След няколко завоя, наближиха замъка на Влад, тя бе изумена от красотата на замъка, но бе леко притеснена, виждаше само един светещ прозорец, който изведнъж изгасна, шофьора спря пред вратата, минаха няколко секунди и вратата се отвори, тогава тя го зърна. Влад, огледа го хубаво и усети някакво странно чувство, чувство което преди не е усещала. Младия вампир се запъти към колата, вратата се отвори и той влезна вътре. Тя бързо се обърна, не посмя да се обърне, шофьора запали двигателя и потегли към замъка.
 През по-голямата част от пътя бе гробна тишина, Влад видя младата дама и бе изумен от нейната красота и тайнственост и тогава му проблесна - той я е виждал преди, момичето което бе срещнал на един от баловете, но този път тя не бе с онази червена рокля, а с черна.
- Моите извинения за грубостта.
Тя се обърна и погледите се срещнаха, нейните сини с неговите зелени, не спряха да наслаждават един на друг докато Анита проговори:
- Аз също, казвам се Анита, приятно ми е, вие сигурно сте...Влад?
- Да, правилно сте разбрали. - той се усмихна.
- Приятно ми е тогава, Влад, името ми е Анита.
- За мен е удоволствие, да се запозная с така прекрасна дама като вас. - с нежност и хвана ръката и я целуна.
- Ласкаете ме. - усмихна му се.
И така Анита и Влад се запознаха за първи път, запознанство което ще ги промени....завинаги.

Демони.

Тъмнина, тя се разхождаше в тъмнината, говореше със своите демони. Преди я беше страх, все чуваше техните гласове, в даден момент се бе побъркала и затворила в себе си. Но един ден, тя реши да се изправи срещу тях и да поговори с тях. Научиха я на много неща, отвориха и очите за адски много неща.
"Вече разбра много неща от нас и вече не се страхуваш, сега само трябва да преодолееш най-големия, да намериш някой който също има демони, но както и ние така и ти нещо ново да научим." - каза един от демоните.
Да, този страх, от който не искаше да се изправя, знаеше, че това няма да е лесно, и чакаше.
Минаха дни, седмици, месеци и години, докато накрая тя напълно се бе отказала, докато един случаен ден, срещна едно момче, различно от останалите, имаше също демони, различни и така започна историята за две същества,  които научваха по нещо ново един от друг, също така и техните демони.

Влад.

Коса черна като нощта, кожа бяла като сняг, устни леко червеникави и зъби, по-остри и от скалпел. Беше пълнолуние, луната бе в цвят червена, той лежеше на леглото, по-лу гол, целия в кръв. За него бе поредната вечер, в която той се нахрани с кръв от девствено момиче, да тяхната кръв бе много сладка, като ванилия и карамел.
Живееше в изоставен замък някъде из планините на Трансилвания, никой не смееше да стъпва там, дори и да проявяваше смелост - никога не се връщаше.
Но, дори и да бе 300 годишен вампир, той се чувстваше самотен, самотен защото не си е намерил своята любима, която да люби, да целува, да ухажва и да я обича.Чуваше слухове за едно момиче на име Анита, която била самотна като него. Винаги присъствала на баловете и от слуховете, тя все била с онази червена рокля и маската, привличаща всеки друг. Бе я зърнал само веднъж и бе изненадан от нейната грация, красота и сърце по-студено и от парче лед.
Все чуваше как танцувала, все как разсъждавала, как танцувала, как пеела.
Започна да си мечтае за нея, да я желае, да я иска само за себе си.

- Скъпа Анита, красавице моя, ти ще си единствено моя. - каза той на глас и се засмя, както дявола се смее като вземе някоя човешка душа.

Има ли смисъл...

Има ли смисъл във всичко това,
да помагаме на хора които хич не заслужават,
"приятели" които ни забиват нож в гърба.
Само непознатите,
те ни благодарят истински
или хората който ни познават най-добре.

Има ли смисъл да се живее,
като всеки те критикува,
критикува какъв си,
с какво си облечен,
каква музика слушаш,
как виждаш нещата и т.н.

Има ли смисъл,
когато се чувстваш, като изцепка от живота,
родителите ти да ти казват, че за нищо не ставаш,
вместо да те подкрепят,
да те тласкат напред.

Има ли смисъл във всичко това към което се стремим,
като накрая само малко хора оценяват труда ни.

Има ли смисъл ние да съществуваме,
да ходим по улиците,
без души и с тъжно лице.
Има ли смисъл във всичко това...

Ти.

Как го правиш, как правиш така че да те искам още и още,
да жадувам за усмивката ти, за целувките ти които оставят следи,
как успяваш да ме накараш да се чувствам сигурна когато те прегръщам,
да се усмихвам истински, да си спомня за тази изгубена моя усмивка.

Ти, ти си това което съм търсила, това което съм жадувала.
Ти ме караш да съм себе си, да съм жива и свободна.
Желана.
Настръхвам когато те видя и чуя гласа  ти.
Настръхвам когато усетя аромата ти, настръхвам когато притисна тяло към твоето.

Когато ми правиш комплименти, аз се просълзявам, не си мисли че е от тъга,
това са сълзи на щастие.

Ти, ти който се усмихваш, когато изръся нещо нередно, ти който ме целуваш с желание,
ти който намерих из мрака който ме бе обхванал.

Чувствам се като роза която се е съживила, защото преди бе увехнала.
Отвори ми очите, за много неща.

Дори и да казваш че си студен, не се притеснявай, аз свикнах и го приех.

Дори и да чакам дълго време, аз ще чакам, защото искам да правя всичко с теб,
искам да усетя нови неща, искам да видя нови неща - с теб.

Как го правиш, да те искам още и още...