Анита Борманска.

Името ми е Анита Борманска, сега ще ти разкажа моята история, някой от вас няма да ми повярват и ще ме помислят за луда, но това което ти казвам е самата истина.

Годината бе 1980-та, бях младо 20-годишно момиче, обичащо книгите и природата, бях поканена на бал, но нямах рокля. Затова реших да отида на малка разходка из магазините. Обиколих няколко магазина, но роклите  бяха прекалено претруфени за моя вкус.

Спомням си, бях в един магазин, много стар магазин, който имаше невероятни рокли, интересното бе, че една зелена рокля като магнит ми привлече вниманието. Веднага я взех и се запътих към пробната. В момента, в който я сложих знаех че това е роклята. Излязох от съблекалнята за да се разходя с нея, продавачката беше удивена, беше казала че изглеждам като момиче излязло от книга с приказки. Тогава срещнах него - Стефан Клермон. Строен, със ледено сини очи, черна коса, облечен в сако и официален костюм. Преди да се усетя, той беше застанал пред мен и ме гледаше. Гледаше ме с желание и страст, в момента в който моите очи срещнаха неговите, бях хипнотизирана, чувствах се все едно бяхме само аз и той, погледнах продавачката която правеше сметки и после погледнах пак към него но той вече го нямаше.

Платих роклята и се запътих към дома, не можех да спра да мисля за него, очите, устните, всичко. Чувствах се странно, но в същото време незнайно защо, го исках, представяш ли си, да искаш някой, когото не познаваш дори.

Прибрах се оставяйки роклята внимателно на леглото и започнах да си правя прическа, грим, знаеш нормалните неща, докато се усетя, вечерта вече бе настъпила и почти бе време за бала, облякох си роклята и се запътих към центъра. Беше лято, балът се проведе в центъра на градчето, беше красиво. Хората танцуваха, веселяха се, аз седях на една пейка наблюдавайки всичко това.
Да беше ми скучно, да нямах кавалер, да исках да си тръгна, даже тъкмо се запътих, но някой ми беше хванал ръката и ме спря. Беше той, мъжът когото бях срещнала в магазина по-рано днес. Бях...стъписана, беше в друг костюм, но пак изглеждаше невероятно. Предложи да танцуваме, аз естествено приех. Танцувахме цяла нощ, говорехме си, забавлявахме се, докато не настъпи момента в който трябваше да се прибирам. Предложи да ме изпрати, аз пак се съгласих, беше мил и грижовен, все едно го познавах от години, а не от един ден.
Всичко си вървеше нормално, но по едно време ме бе притиснал към стената и усетих болка, силна болка, не знаех какво става, даже не си спомням какво стана след това.
Не знаех дали са минали дни или месеци, но се оказа че са минали само няколко часа. Стефан го нямаше, а аз някак си се бях озовала в дома ми и леглото. Взех близкото огледало и се огледах, тогава забелязах две точици около врата ми, тогава разбрах, че той ме е убил, но после си помислих че ако ме е убил, как така аз седя на леглото си, бях чувала за вампири, но не знаех че съществуват. И ето че и аз вече съм, разплаках се, не съм го искала, тогава видях на нощното ми шкафче писмо от него, което гласеше: Добре дошла Ана.