Часовника.

Вечер, всъщност обикновена вечер за повечето, но не и за нея. Чудейки се, кога музата и ще дойде отново. И ето че дойде. Но както винаги, това което написа на листа хартия не бе нещо хубаво както се очакваше, бе студено и тъмно като душата и.

"Спира часовника злокобен, тика-так, тик-так.
Спира часовника в черната стая,
чува се чукане по врата. Смъртта е тук.

"Ето ме мен, стари приятелю." - каза той и се чу злокобния смях.
с отворени обятия го посрещам аз, нека ме вземе, нека ме отнесе,
нека заедно да изчезнем от този злокобен свят и тази жестока реалност.

Спира часовника в черната стая, Смъртта чука на бялата врата, 
"Ето ме мен, стари приятелю, време е."

Стоя аз на границата между ада и рая,
Смъртта е съдията, а аз - виновния."

Любов. Страст. Желание. Край. Болка. Самота.

Всичко започна с приятелство,
с времето това приятелство започна да се променя в нещо друго - привличане.
Привличането се превърна в любов.
С времето, се появи страст и желание.
Любовта се усилваше, нещата бяха по-различни.
Но всяко нещо си има своя край, а този край довлече болката и самотата.

Всички ние, обичаме, всички ние имаме чувства, всички искаме нещо - но не винаги го получаваме, а като го получим - не остава за дълго.

Реално погледнато всички ние сме самотници, всички ние умираме сами.
Както птиците умират сами.
Самотата застига всички ни, по различни начини.

Бъркотия.

Дим от цигари, разхвърляна стая, рошава коса, размазан грим, сълзи и рок. Това всъщност бе обстановката в нейната стая. Все още изтрезняваща, тя пушеше свита цигара. Сви още една и запали, беше изгубила бройката, беше изпушила толкова много, но не и пукаше.
Искаше да изчезне, исакше да се махне, да отиде нанякъде, да се изгуби...
Искаше да забрави за чувства, мисли, хора даже искаше да забрави коя е. Почти всеки ден се напиваше, само и само да забрави, макар и за малко за абсолютно всичко.
Чувстваше се като изпочупена кукла, която е била размятана из стените на някоя стара къща.
Беше отслабнала, при това много. Не искаше да яде, спеше по много, стоеше до сутринта.
Умът и бе все из нещо, все за нещо мислеше което я унищожаваше, както торнадо унищожаващо всичко по пътя си.
Мразеше се. Толкова много се мразеше, че искаше да разкъса плътта си.
Ето, че идва момента в който едни забравени чувства, събрали прах се появяваха бавно, мъчително и болезнено.
Цялото и тяло я боли, понякога тази болка бе поносима, понякога не, все едно някой и забиваше колове из цялото тяло, а тя бе изгубила гласа си и не можеше да вика.
Ненавиждаше се.

Безсънна нощ, кутия с цигари и чаша червено вино.

Беше една безсънна нощ,
нощ в която тя не можеше да спи,
нощ в която чуваше само писъците на нейната душа.
Пушеше поредната цигара,
пиеше поредната чаша вино,
до нея седеше бутилката,
празната бутилка без онази алено червена течност.
Искаше още, още да се опияни,
да се опияни до смърт,
не искаше да чувства нищо повече.
Искаше да заспи и никога да не се събуди.
Искаше да се превърне в пепел,
като изгорени страници,
които писателя изгорил, защото музата му е изчезнала.
Плачеше, но нямаше глас да извика.
Страдаше, но не можеше да каже на никой.
Пепелника отново бе препълнен,
препълнен с фасове от цигари.
Искаше да заспи и никога повече да не се събуди.

Просто една обикновена вечер.

Пепелника бе препълнен с фасове от цигари, музиката беше усилена на максимум, деня бе спокоен но не и тя.
Чувстваше се празна, объркана, намразваше се с всяка измината секунда, вече не бе същата. За някакъв кратък период от време се бе променила тотално. Беше сама. Но за добро. Даже и беше приятно да е сама. Вече нямаше да наранява когото и да е било.Изпитваше болка, но тази болка я прие, като чаша топло кафе рано сутрин. С всеки изминал ден тази болка се увеличаваше, но тя стискаше зъби и продължаваше напред.
Чувстваше се празна, като празна кутия с цигари.
Мразеше се, за това в което се бе превърнала.
Искаше да разкъса кожата си, искаше да покаже душата си която бе обгърната с рани и белези.
Искаше да се освободи от оковите, които не позволяваха тя да бъде, онова момиче което бе преди.
Искаше да се разплаче, да изкрещи, но вече нямаше сълзи и нямаше глас да извика.
Просто сложи една усмивка, сложи една маска и продължи напред.

Кафе, цигари и още няколко неща

Беше един нормален ден, в който всички бяха живнали, някой вървяха безцелно, други се прибираха от някой купон, имаше и хора като нея, които просто си пиеха кафето и пушеха цигари.
След онази почти безсънна нощ, тя не беше себе си, тя се превърна в едно празно нещо, което просто искаше да върне времето назад, но не можеше, никой не може.
Взимаше поука от нещата които е правила, но пак ги повтаряше, затова реши да загърби всякакви чувства и отново да стане студена, но много повече от преди. Започваше на чисто, този път наистина, което значеше, че чувствата са забранени за сега.
Отпи от кафето си, изпитваше някаква странна ревност, всяка сутрин кафето я обгръщаше с топлина, някога и тя е била топла, като чашата кафе.
Запали отново цигара, беше изгубила броя на цигарите които бе изпушила, но не и пукаше особено. Цигарите и бяха неща като наркотик, които я успокояваха.
Излезе навън и се загледа в небето, искаше и се да можеше да има крила и да отлети нанякъде, далеч от всичко и всички.

Музика, цигари, нощ и още няколко неща

Нощ, едни спяха, втори правеха любов, трети работеха, четвърти се разхождаха из пустите тъмни улици осветени от стари улични лампи и сигурно имаше някой като едно момиче което пушеше цигара, слушаше музика и размишляваше.

Размишляваше над грешките които правеше, над нещата които казваше, над начина по който се държеше, но основно размишляваше над това какъв човек е била преди и какъв е сега.

Стана от стола и излезе на балкона, навън бе валяло дъжд, погледна небето и затвори очи и в този момент сълзи се стичаха от очите и, в този момент пак започна да вали. Дъжда я мокреше, но прикриваше сълзите и, сълзите в които имаше много болка.

Имаше човек до себе си, които изгуби, доверяваше се на хора, които я предаваха многократно, тя се превърна в човек, в когото не искаше да се превръща, тя стана нещо което не искаше, в нея цареше хаос и война, война която не спираше, война която я убиваше. Беше намерила човек, когото по някакъв начин потушаваше тази война, но по нейна вина тя го изгуби и войната продължи, но много по-жестока от преди. 

Отвори очи върна се за да си вземе цигара и я запали, по някакъв неин начин, тя намираше облекчение в цигарите, наблюдаваше дима, който изчезваше и се замисли: Всички ние се появяваме с някаква цел и след като постигнем тази цел изчезваме като цигарения дим.

Не можеше да спи, разхождаше се из стаята като муха без глава, не можеше да си затвори очите, когато го правеше виждаше него.

Изгаси цигарата в препълнения пепелник и седна на земята, беше обгърната от тъмнината.