Пепелника бе препълнен с фасове от цигари, музиката беше усилена на максимум, деня бе спокоен но не и тя.
Чувстваше се празна, объркана, намразваше се с всяка измината секунда, вече не бе същата. За някакъв кратък период от време се бе променила тотално. Беше сама. Но за добро. Даже и беше приятно да е сама. Вече нямаше да наранява когото и да е било.Изпитваше болка, но тази болка я прие, като чаша топло кафе рано сутрин. С всеки изминал ден тази болка се увеличаваше, но тя стискаше зъби и продължаваше напред.
Чувстваше се празна, като празна кутия с цигари.
Мразеше се, за това в което се бе превърнала.
Искаше да разкъса кожата си, искаше да покаже душата си която бе обгърната с рани и белези.
Искаше да се освободи от оковите, които не позволяваха тя да бъде, онова момиче което бе преди.
Искаше да се разплаче, да изкрещи, но вече нямаше сълзи и нямаше глас да извика.
Просто сложи една усмивка, сложи една маска и продължи напред.
събота, 21 юни 2014 г.
неделя, 15 юни 2014 г.
Кафе, цигари и още няколко неща
Беше един нормален ден, в който всички бяха живнали, някой вървяха безцелно, други се прибираха от някой купон, имаше и хора като нея, които просто си пиеха кафето и пушеха цигари.
След онази почти безсънна нощ, тя не беше себе си, тя се превърна в едно празно нещо, което просто искаше да върне времето назад, но не можеше, никой не може.
Взимаше поука от нещата които е правила, но пак ги повтаряше, затова реши да загърби всякакви чувства и отново да стане студена, но много повече от преди. Започваше на чисто, този път наистина, което значеше, че чувствата са забранени за сега.
Отпи от кафето си, изпитваше някаква странна ревност, всяка сутрин кафето я обгръщаше с топлина, някога и тя е била топла, като чашата кафе.
Запали отново цигара, беше изгубила броя на цигарите които бе изпушила, но не и пукаше особено. Цигарите и бяха неща като наркотик, които я успокояваха.
Излезе навън и се загледа в небето, искаше и се да можеше да има крила и да отлети нанякъде, далеч от всичко и всички.
След онази почти безсънна нощ, тя не беше себе си, тя се превърна в едно празно нещо, което просто искаше да върне времето назад, но не можеше, никой не може.
Взимаше поука от нещата които е правила, но пак ги повтаряше, затова реши да загърби всякакви чувства и отново да стане студена, но много повече от преди. Започваше на чисто, този път наистина, което значеше, че чувствата са забранени за сега.
Отпи от кафето си, изпитваше някаква странна ревност, всяка сутрин кафето я обгръщаше с топлина, някога и тя е била топла, като чашата кафе.
Запали отново цигара, беше изгубила броя на цигарите които бе изпушила, но не и пукаше особено. Цигарите и бяха неща като наркотик, които я успокояваха.
Излезе навън и се загледа в небето, искаше и се да можеше да има крила и да отлети нанякъде, далеч от всичко и всички.
събота, 14 юни 2014 г.
Музика, цигари, нощ и още няколко неща
Нощ, едни спяха, втори правеха любов, трети работеха, четвърти се разхождаха из пустите тъмни улици осветени от стари улични лампи и сигурно имаше някой като едно момиче което пушеше цигара, слушаше музика и размишляваше.
Размишляваше над грешките които правеше, над нещата които казваше, над начина по който се държеше, но основно размишляваше над това какъв човек е била преди и какъв е сега.
Стана от стола и излезе на балкона, навън бе валяло дъжд, погледна небето и затвори очи и в този момент сълзи се стичаха от очите и, в този момент пак започна да вали. Дъжда я мокреше, но прикриваше сълзите и, сълзите в които имаше много болка.
Имаше човек до себе си, които изгуби, доверяваше се на хора, които я предаваха многократно, тя се превърна в човек, в когото не искаше да се превръща, тя стана нещо което не искаше, в нея цареше хаос и война, война която не спираше, война която я убиваше. Беше намерила човек, когото по някакъв начин потушаваше тази война, но по нейна вина тя го изгуби и войната продължи, но много по-жестока от преди.
Отвори очи върна се за да си вземе цигара и я запали, по някакъв неин начин, тя намираше облекчение в цигарите, наблюдаваше дима, който изчезваше и се замисли: Всички ние се появяваме с някаква цел и след като постигнем тази цел изчезваме като цигарения дим.
Не можеше да спи, разхождаше се из стаята като муха без глава, не можеше да си затвори очите, когато го правеше виждаше него.
Изгаси цигарата в препълнения пепелник и седна на земята, беше обгърната от тъмнината.
петък, 13 юни 2014 г.
Огледало
Застанах пред огледалото,
разгледах образа срещу мен,
разгледах онова тъжно момиче,
момиче което някога се усмихваше.
Застанах пред огледалото,
видях един образ,
образ на човек, който изпитва болка,
болка която постоянно носи със себе си.
Болка която убива този образ.
Огледалото показва мен,
човек който някога е бил топъл като слънцето,
а не както сега - студен като зимата.
Застанах пред огледалото и видях себе си,
себе си като 10-годишно дете, не можех да се позная.
Защото това 10-годишно мое аз, някога е имало толкова топлина,
толкова любов, толкова доброта.
Сега като се погледна, пак има любов и топлина,
но таз любов и таз топлина са се скрили някъде из тъмнината.
Застанах пред огледалото,
разгледах образа срещу мен,
разгледах онова тъжно момиче,
момиче което някога се усмихваше.
разгледах образа срещу мен,
разгледах онова тъжно момиче,
момиче което някога се усмихваше.
Застанах пред огледалото,
видях един образ,
образ на човек, който изпитва болка,
болка която постоянно носи със себе си.
Болка която убива този образ.
Огледалото показва мен,
човек който някога е бил топъл като слънцето,
а не както сега - студен като зимата.
Застанах пред огледалото и видях себе си,
себе си като 10-годишно дете, не можех да се позная.
Защото това 10-годишно мое аз, някога е имало толкова топлина,
толкова любов, толкова доброта.
Сега като се погледна, пак има любов и топлина,
но таз любов и таз топлина са се скрили някъде из тъмнината.
Застанах пред огледалото,
разгледах образа срещу мен,
разгледах онова тъжно момиче,
момиче което някога се усмихваше.
понеделник, 2 юни 2014 г.
Някакви дивотии...
Нямам си никаква напредстава какво в момента да пиша, понякога музата ми изкривява по един налудничев начин, които даже и аз самата не мога да разбера, затова ще пиша някакви неща, които може би за едни няма да има смисъл, за втори ще е пълна смехория, а за трети ще е нещо безмислено.
В момента ми е някакво никакво, искам да кажа, че просто не знам как се чувствам в момента. Всичко е като пъзел от 2000 парчета върху една маса и не мога да го подредя. Това ме навежда на извода че живота е като един пъзел, отнема си доста време да го подредиш, но през това време стават какви ли не чудесии. Човек да ми се зачуди, защо по дяволите аз размишлявам толкова надълбоко, ще споделя че съм изпадала в депресии...съвсем буквално.
На много хора съм казвала, че предпочитам зимно време, но това не значи че не харесвам другите сезони, родена съм през есента, та да, харесвам и есента. Пролетта е новото начало, а лятото си е като в фурната (ама хич не завиждам на пилетата).
На много хора съм казвала, че предпочитам да съм сама, ако някой от вас чете това, не се обиждай, казвам го не за да те разкарам, понякога човек има нужда да е сам със себе си, за да може да преосмисли нещата. Ако го казвам често, това е защото ми има нещо...което е почти всеки ден, но както и да е.
Чувствата ми са заплетени, като слушалките, когато си ги извадим от джобовете и се чудим как подяволите е станало това. Аз знам какво изпитвам към дадени хора, обаче през последните няколко месеца толкова много простотии направих, че ще ми достави огромно удоволствие ако си ударя главата в стената. Стигаме до извода, че аз съм един пълен нещастен идиот, които действа без много много да мисли...абе въобще не мисля.
Изменила съм се с годините, не само по външност, но и поведение. Това, че се държа по различни начини, не значи че това съм АЗ. Малко, ама наистина малко хора знаят какъв човек съм всъщност. Да, нося маски, свалям ги рядко вече.
Забелязала съм, че съм егаси пичозния карък, пребивам се къде ми падне. Което ме навежда до извода, че всяка кост в костната ми система пука постоянно. (Не, това не е нормално и не е и добре, но съм свикнала).
Не знам какво да правя със себе си, не знам какво ще стане с мен след време, нищо не знам, аз реално не знам какво да правя с живота си. Пак казвам при мен е пълен хаос, имам усещането че след време...аз ще изчезна и почти никой няма да забележи.
*въздиша* Съжалявам, ако някой чете това да съм му изгубила времето, просто реших тук да нахвърлям част от нещата които са в главата ми, просто исках част от тежестта която нося на гърба си малко да олекне.
Да това е част от моите дивотии, благодаря на всеки които е отделил време да го прочете.
В момента ми е някакво никакво, искам да кажа, че просто не знам как се чувствам в момента. Всичко е като пъзел от 2000 парчета върху една маса и не мога да го подредя. Това ме навежда на извода че живота е като един пъзел, отнема си доста време да го подредиш, но през това време стават какви ли не чудесии. Човек да ми се зачуди, защо по дяволите аз размишлявам толкова надълбоко, ще споделя че съм изпадала в депресии...съвсем буквално.
На много хора съм казвала, че предпочитам зимно време, но това не значи че не харесвам другите сезони, родена съм през есента, та да, харесвам и есента. Пролетта е новото начало, а лятото си е като в фурната (ама хич не завиждам на пилетата).
На много хора съм казвала, че предпочитам да съм сама, ако някой от вас чете това, не се обиждай, казвам го не за да те разкарам, понякога човек има нужда да е сам със себе си, за да може да преосмисли нещата. Ако го казвам често, това е защото ми има нещо...което е почти всеки ден, но както и да е.
Чувствата ми са заплетени, като слушалките, когато си ги извадим от джобовете и се чудим как подяволите е станало това. Аз знам какво изпитвам към дадени хора, обаче през последните няколко месеца толкова много простотии направих, че ще ми достави огромно удоволствие ако си ударя главата в стената. Стигаме до извода, че аз съм един пълен нещастен идиот, които действа без много много да мисли...абе въобще не мисля.
Изменила съм се с годините, не само по външност, но и поведение. Това, че се държа по различни начини, не значи че това съм АЗ. Малко, ама наистина малко хора знаят какъв човек съм всъщност. Да, нося маски, свалям ги рядко вече.
Забелязала съм, че съм егаси пичозния карък, пребивам се къде ми падне. Което ме навежда до извода, че всяка кост в костната ми система пука постоянно. (Не, това не е нормално и не е и добре, но съм свикнала).
Не знам какво да правя със себе си, не знам какво ще стане с мен след време, нищо не знам, аз реално не знам какво да правя с живота си. Пак казвам при мен е пълен хаос, имам усещането че след време...аз ще изчезна и почти никой няма да забележи.
*въздиша* Съжалявам, ако някой чете това да съм му изгубила времето, просто реших тук да нахвърлям част от нещата които са в главата ми, просто исках част от тежестта която нося на гърба си малко да олекне.
Да това е част от моите дивотии, благодаря на всеки които е отделил време да го прочете.
Абонамент за:
Коментари (Atom)