Вечер, всъщност обикновена вечер за повечето, но не и за нея. Чудейки се, кога музата и ще дойде отново. И ето че дойде. Но както винаги, това което написа на листа хартия не бе нещо хубаво както се очакваше, бе студено и тъмно като душата и.
"Спира часовника злокобен, тика-так, тик-так.
Спира часовника в черната стая,
чува се чукане по врата. Смъртта е тук.
"Ето ме мен, стари приятелю." - каза той и се чу злокобния смях.
с отворени обятия го посрещам аз, нека ме вземе, нека ме отнесе,
нека заедно да изчезнем от този злокобен свят и тази жестока реалност.
Спира часовника в черната стая, Смъртта чука на бялата врата,
"Ето ме мен, стари приятелю, време е."
Стоя аз на границата между ада и рая,
Смъртта е съдията, а аз - виновния."
неделя, 23 ноември 2014 г.
неделя, 2 ноември 2014 г.
Любов. Страст. Желание. Край. Болка. Самота.
Всичко започна с приятелство,
с времето това приятелство започна да се променя в нещо друго - привличане.
Привличането се превърна в любов.
С времето, се появи страст и желание.
Любовта се усилваше, нещата бяха по-различни.
Но всяко нещо си има своя край, а този край довлече болката и самотата.
Всички ние, обичаме, всички ние имаме чувства, всички искаме нещо - но не винаги го получаваме, а като го получим - не остава за дълго.
Реално погледнато всички ние сме самотници, всички ние умираме сами.
Както птиците умират сами.
Самотата застига всички ни, по различни начини.
с времето това приятелство започна да се променя в нещо друго - привличане.
Привличането се превърна в любов.
С времето, се появи страст и желание.
Любовта се усилваше, нещата бяха по-различни.
Но всяко нещо си има своя край, а този край довлече болката и самотата.
Всички ние, обичаме, всички ние имаме чувства, всички искаме нещо - но не винаги го получаваме, а като го получим - не остава за дълго.
Реално погледнато всички ние сме самотници, всички ние умираме сами.
Както птиците умират сами.
Самотата застига всички ни, по различни начини.
събота, 9 август 2014 г.
Бъркотия.
Дим от цигари, разхвърляна стая, рошава коса, размазан грим, сълзи и рок. Това всъщност бе обстановката в нейната стая. Все още изтрезняваща, тя пушеше свита цигара. Сви още една и запали, беше изгубила бройката, беше изпушила толкова много, но не и пукаше.
Искаше да изчезне, исакше да се махне, да отиде нанякъде, да се изгуби...
Искаше да забрави за чувства, мисли, хора даже искаше да забрави коя е. Почти всеки ден се напиваше, само и само да забрави, макар и за малко за абсолютно всичко.
Чувстваше се като изпочупена кукла, която е била размятана из стените на някоя стара къща.
Беше отслабнала, при това много. Не искаше да яде, спеше по много, стоеше до сутринта.
Умът и бе все из нещо, все за нещо мислеше което я унищожаваше, както торнадо унищожаващо всичко по пътя си.
Мразеше се. Толкова много се мразеше, че искаше да разкъса плътта си.
Ето, че идва момента в който едни забравени чувства, събрали прах се появяваха бавно, мъчително и болезнено.
Цялото и тяло я боли, понякога тази болка бе поносима, понякога не, все едно някой и забиваше колове из цялото тяло, а тя бе изгубила гласа си и не можеше да вика.
Ненавиждаше се.
Искаше да изчезне, исакше да се махне, да отиде нанякъде, да се изгуби...
Искаше да забрави за чувства, мисли, хора даже искаше да забрави коя е. Почти всеки ден се напиваше, само и само да забрави, макар и за малко за абсолютно всичко.
Чувстваше се като изпочупена кукла, която е била размятана из стените на някоя стара къща.
Беше отслабнала, при това много. Не искаше да яде, спеше по много, стоеше до сутринта.
Умът и бе все из нещо, все за нещо мислеше което я унищожаваше, както торнадо унищожаващо всичко по пътя си.
Мразеше се. Толкова много се мразеше, че искаше да разкъса плътта си.
Ето, че идва момента в който едни забравени чувства, събрали прах се появяваха бавно, мъчително и болезнено.
Цялото и тяло я боли, понякога тази болка бе поносима, понякога не, все едно някой и забиваше колове из цялото тяло, а тя бе изгубила гласа си и не можеше да вика.
Ненавиждаше се.
вторник, 1 юли 2014 г.
Безсънна нощ, кутия с цигари и чаша червено вино.
Беше една безсънна нощ,
нощ в която тя не можеше да спи,
нощ в която чуваше само писъците на нейната душа.
Пушеше поредната цигара,
пиеше поредната чаша вино,
до нея седеше бутилката,
празната бутилка без онази алено червена течност.
Искаше още, още да се опияни,
да се опияни до смърт,
не искаше да чувства нищо повече.
Искаше да заспи и никога да не се събуди.
Искаше да се превърне в пепел,
като изгорени страници,
които писателя изгорил, защото музата му е изчезнала.
Плачеше, но нямаше глас да извика.
Страдаше, но не можеше да каже на никой.
Пепелника отново бе препълнен,
препълнен с фасове от цигари.
Искаше да заспи и никога повече да не се събуди.
нощ в която тя не можеше да спи,
нощ в която чуваше само писъците на нейната душа.
Пушеше поредната цигара,
пиеше поредната чаша вино,
до нея седеше бутилката,
празната бутилка без онази алено червена течност.
Искаше още, още да се опияни,
да се опияни до смърт,
не искаше да чувства нищо повече.
Искаше да заспи и никога да не се събуди.
Искаше да се превърне в пепел,
като изгорени страници,
които писателя изгорил, защото музата му е изчезнала.
Плачеше, но нямаше глас да извика.
Страдаше, но не можеше да каже на никой.
Пепелника отново бе препълнен,
препълнен с фасове от цигари.
Искаше да заспи и никога повече да не се събуди.
събота, 21 юни 2014 г.
Просто една обикновена вечер.
Пепелника бе препълнен с фасове от цигари, музиката беше усилена на максимум, деня бе спокоен но не и тя.
Чувстваше се празна, объркана, намразваше се с всяка измината секунда, вече не бе същата. За някакъв кратък период от време се бе променила тотално. Беше сама. Но за добро. Даже и беше приятно да е сама. Вече нямаше да наранява когото и да е било.Изпитваше болка, но тази болка я прие, като чаша топло кафе рано сутрин. С всеки изминал ден тази болка се увеличаваше, но тя стискаше зъби и продължаваше напред.
Чувстваше се празна, като празна кутия с цигари.
Мразеше се, за това в което се бе превърнала.
Искаше да разкъса кожата си, искаше да покаже душата си която бе обгърната с рани и белези.
Искаше да се освободи от оковите, които не позволяваха тя да бъде, онова момиче което бе преди.
Искаше да се разплаче, да изкрещи, но вече нямаше сълзи и нямаше глас да извика.
Просто сложи една усмивка, сложи една маска и продължи напред.
Чувстваше се празна, объркана, намразваше се с всяка измината секунда, вече не бе същата. За някакъв кратък период от време се бе променила тотално. Беше сама. Но за добро. Даже и беше приятно да е сама. Вече нямаше да наранява когото и да е било.Изпитваше болка, но тази болка я прие, като чаша топло кафе рано сутрин. С всеки изминал ден тази болка се увеличаваше, но тя стискаше зъби и продължаваше напред.
Чувстваше се празна, като празна кутия с цигари.
Мразеше се, за това в което се бе превърнала.
Искаше да разкъса кожата си, искаше да покаже душата си която бе обгърната с рани и белези.
Искаше да се освободи от оковите, които не позволяваха тя да бъде, онова момиче което бе преди.
Искаше да се разплаче, да изкрещи, но вече нямаше сълзи и нямаше глас да извика.
Просто сложи една усмивка, сложи една маска и продължи напред.
неделя, 15 юни 2014 г.
Кафе, цигари и още няколко неща
Беше един нормален ден, в който всички бяха живнали, някой вървяха безцелно, други се прибираха от някой купон, имаше и хора като нея, които просто си пиеха кафето и пушеха цигари.
След онази почти безсънна нощ, тя не беше себе си, тя се превърна в едно празно нещо, което просто искаше да върне времето назад, но не можеше, никой не може.
Взимаше поука от нещата които е правила, но пак ги повтаряше, затова реши да загърби всякакви чувства и отново да стане студена, но много повече от преди. Започваше на чисто, този път наистина, което значеше, че чувствата са забранени за сега.
Отпи от кафето си, изпитваше някаква странна ревност, всяка сутрин кафето я обгръщаше с топлина, някога и тя е била топла, като чашата кафе.
Запали отново цигара, беше изгубила броя на цигарите които бе изпушила, но не и пукаше особено. Цигарите и бяха неща като наркотик, които я успокояваха.
Излезе навън и се загледа в небето, искаше и се да можеше да има крила и да отлети нанякъде, далеч от всичко и всички.
След онази почти безсънна нощ, тя не беше себе си, тя се превърна в едно празно нещо, което просто искаше да върне времето назад, но не можеше, никой не може.
Взимаше поука от нещата които е правила, но пак ги повтаряше, затова реши да загърби всякакви чувства и отново да стане студена, но много повече от преди. Започваше на чисто, този път наистина, което значеше, че чувствата са забранени за сега.
Отпи от кафето си, изпитваше някаква странна ревност, всяка сутрин кафето я обгръщаше с топлина, някога и тя е била топла, като чашата кафе.
Запали отново цигара, беше изгубила броя на цигарите които бе изпушила, но не и пукаше особено. Цигарите и бяха неща като наркотик, които я успокояваха.
Излезе навън и се загледа в небето, искаше и се да можеше да има крила и да отлети нанякъде, далеч от всичко и всички.
събота, 14 юни 2014 г.
Музика, цигари, нощ и още няколко неща
Нощ, едни спяха, втори правеха любов, трети работеха, четвърти се разхождаха из пустите тъмни улици осветени от стари улични лампи и сигурно имаше някой като едно момиче което пушеше цигара, слушаше музика и размишляваше.
Размишляваше над грешките които правеше, над нещата които казваше, над начина по който се държеше, но основно размишляваше над това какъв човек е била преди и какъв е сега.
Стана от стола и излезе на балкона, навън бе валяло дъжд, погледна небето и затвори очи и в този момент сълзи се стичаха от очите и, в този момент пак започна да вали. Дъжда я мокреше, но прикриваше сълзите и, сълзите в които имаше много болка.
Имаше човек до себе си, които изгуби, доверяваше се на хора, които я предаваха многократно, тя се превърна в човек, в когото не искаше да се превръща, тя стана нещо което не искаше, в нея цареше хаос и война, война която не спираше, война която я убиваше. Беше намерила човек, когото по някакъв начин потушаваше тази война, но по нейна вина тя го изгуби и войната продължи, но много по-жестока от преди.
Отвори очи върна се за да си вземе цигара и я запали, по някакъв неин начин, тя намираше облекчение в цигарите, наблюдаваше дима, който изчезваше и се замисли: Всички ние се появяваме с някаква цел и след като постигнем тази цел изчезваме като цигарения дим.
Не можеше да спи, разхождаше се из стаята като муха без глава, не можеше да си затвори очите, когато го правеше виждаше него.
Изгаси цигарата в препълнения пепелник и седна на земята, беше обгърната от тъмнината.
петък, 13 юни 2014 г.
Огледало
Застанах пред огледалото,
разгледах образа срещу мен,
разгледах онова тъжно момиче,
момиче което някога се усмихваше.
Застанах пред огледалото,
видях един образ,
образ на човек, който изпитва болка,
болка която постоянно носи със себе си.
Болка която убива този образ.
Огледалото показва мен,
човек който някога е бил топъл като слънцето,
а не както сега - студен като зимата.
Застанах пред огледалото и видях себе си,
себе си като 10-годишно дете, не можех да се позная.
Защото това 10-годишно мое аз, някога е имало толкова топлина,
толкова любов, толкова доброта.
Сега като се погледна, пак има любов и топлина,
но таз любов и таз топлина са се скрили някъде из тъмнината.
Застанах пред огледалото,
разгледах образа срещу мен,
разгледах онова тъжно момиче,
момиче което някога се усмихваше.
разгледах образа срещу мен,
разгледах онова тъжно момиче,
момиче което някога се усмихваше.
Застанах пред огледалото,
видях един образ,
образ на човек, който изпитва болка,
болка която постоянно носи със себе си.
Болка която убива този образ.
Огледалото показва мен,
човек който някога е бил топъл като слънцето,
а не както сега - студен като зимата.
Застанах пред огледалото и видях себе си,
себе си като 10-годишно дете, не можех да се позная.
Защото това 10-годишно мое аз, някога е имало толкова топлина,
толкова любов, толкова доброта.
Сега като се погледна, пак има любов и топлина,
но таз любов и таз топлина са се скрили някъде из тъмнината.
Застанах пред огледалото,
разгледах образа срещу мен,
разгледах онова тъжно момиче,
момиче което някога се усмихваше.
понеделник, 2 юни 2014 г.
Някакви дивотии...
Нямам си никаква напредстава какво в момента да пиша, понякога музата ми изкривява по един налудничев начин, които даже и аз самата не мога да разбера, затова ще пиша някакви неща, които може би за едни няма да има смисъл, за втори ще е пълна смехория, а за трети ще е нещо безмислено.
В момента ми е някакво никакво, искам да кажа, че просто не знам как се чувствам в момента. Всичко е като пъзел от 2000 парчета върху една маса и не мога да го подредя. Това ме навежда на извода че живота е като един пъзел, отнема си доста време да го подредиш, но през това време стават какви ли не чудесии. Човек да ми се зачуди, защо по дяволите аз размишлявам толкова надълбоко, ще споделя че съм изпадала в депресии...съвсем буквално.
На много хора съм казвала, че предпочитам зимно време, но това не значи че не харесвам другите сезони, родена съм през есента, та да, харесвам и есента. Пролетта е новото начало, а лятото си е като в фурната (ама хич не завиждам на пилетата).
На много хора съм казвала, че предпочитам да съм сама, ако някой от вас чете това, не се обиждай, казвам го не за да те разкарам, понякога човек има нужда да е сам със себе си, за да може да преосмисли нещата. Ако го казвам често, това е защото ми има нещо...което е почти всеки ден, но както и да е.
Чувствата ми са заплетени, като слушалките, когато си ги извадим от джобовете и се чудим как подяволите е станало това. Аз знам какво изпитвам към дадени хора, обаче през последните няколко месеца толкова много простотии направих, че ще ми достави огромно удоволствие ако си ударя главата в стената. Стигаме до извода, че аз съм един пълен нещастен идиот, които действа без много много да мисли...абе въобще не мисля.
Изменила съм се с годините, не само по външност, но и поведение. Това, че се държа по различни начини, не значи че това съм АЗ. Малко, ама наистина малко хора знаят какъв човек съм всъщност. Да, нося маски, свалям ги рядко вече.
Забелязала съм, че съм егаси пичозния карък, пребивам се къде ми падне. Което ме навежда до извода, че всяка кост в костната ми система пука постоянно. (Не, това не е нормално и не е и добре, но съм свикнала).
Не знам какво да правя със себе си, не знам какво ще стане с мен след време, нищо не знам, аз реално не знам какво да правя с живота си. Пак казвам при мен е пълен хаос, имам усещането че след време...аз ще изчезна и почти никой няма да забележи.
*въздиша* Съжалявам, ако някой чете това да съм му изгубила времето, просто реших тук да нахвърлям част от нещата които са в главата ми, просто исках част от тежестта която нося на гърба си малко да олекне.
Да това е част от моите дивотии, благодаря на всеки които е отделил време да го прочете.
В момента ми е някакво никакво, искам да кажа, че просто не знам как се чувствам в момента. Всичко е като пъзел от 2000 парчета върху една маса и не мога да го подредя. Това ме навежда на извода че живота е като един пъзел, отнема си доста време да го подредиш, но през това време стават какви ли не чудесии. Човек да ми се зачуди, защо по дяволите аз размишлявам толкова надълбоко, ще споделя че съм изпадала в депресии...съвсем буквално.
На много хора съм казвала, че предпочитам зимно време, но това не значи че не харесвам другите сезони, родена съм през есента, та да, харесвам и есента. Пролетта е новото начало, а лятото си е като в фурната (ама хич не завиждам на пилетата).
На много хора съм казвала, че предпочитам да съм сама, ако някой от вас чете това, не се обиждай, казвам го не за да те разкарам, понякога човек има нужда да е сам със себе си, за да може да преосмисли нещата. Ако го казвам често, това е защото ми има нещо...което е почти всеки ден, но както и да е.
Чувствата ми са заплетени, като слушалките, когато си ги извадим от джобовете и се чудим как подяволите е станало това. Аз знам какво изпитвам към дадени хора, обаче през последните няколко месеца толкова много простотии направих, че ще ми достави огромно удоволствие ако си ударя главата в стената. Стигаме до извода, че аз съм един пълен нещастен идиот, които действа без много много да мисли...абе въобще не мисля.
Изменила съм се с годините, не само по външност, но и поведение. Това, че се държа по различни начини, не значи че това съм АЗ. Малко, ама наистина малко хора знаят какъв човек съм всъщност. Да, нося маски, свалям ги рядко вече.
Забелязала съм, че съм егаси пичозния карък, пребивам се къде ми падне. Което ме навежда до извода, че всяка кост в костната ми система пука постоянно. (Не, това не е нормално и не е и добре, но съм свикнала).
Не знам какво да правя със себе си, не знам какво ще стане с мен след време, нищо не знам, аз реално не знам какво да правя с живота си. Пак казвам при мен е пълен хаос, имам усещането че след време...аз ще изчезна и почти никой няма да забележи.
*въздиша* Съжалявам, ако някой чете това да съм му изгубила времето, просто реших тук да нахвърлям част от нещата които са в главата ми, просто исках част от тежестта която нося на гърба си малко да олекне.
Да това е част от моите дивотии, благодаря на всеки които е отделил време да го прочете.
събота, 17 май 2014 г.
Анита Борманска.
Името ми е Анита Борманска, сега ще ти разкажа моята история, някой от вас няма да ми повярват и ще ме помислят за луда, но това което ти казвам е самата истина.
Годината бе 1980-та, бях младо 20-годишно момиче, обичащо книгите и природата, бях поканена на бал, но нямах рокля. Затова реших да отида на малка разходка из магазините. Обиколих няколко магазина, но роклите бяха прекалено претруфени за моя вкус.
Спомням си, бях в един магазин, много стар магазин, който имаше невероятни рокли, интересното бе, че една зелена рокля като магнит ми привлече вниманието. Веднага я взех и се запътих към пробната. В момента, в който я сложих знаех че това е роклята. Излязох от съблекалнята за да се разходя с нея, продавачката беше удивена, беше казала че изглеждам като момиче излязло от книга с приказки. Тогава срещнах него - Стефан Клермон. Строен, със ледено сини очи, черна коса, облечен в сако и официален костюм. Преди да се усетя, той беше застанал пред мен и ме гледаше. Гледаше ме с желание и страст, в момента в който моите очи срещнаха неговите, бях хипнотизирана, чувствах се все едно бяхме само аз и той, погледнах продавачката която правеше сметки и после погледнах пак към него но той вече го нямаше.
Платих роклята и се запътих към дома, не можех да спра да мисля за него, очите, устните, всичко. Чувствах се странно, но в същото време незнайно защо, го исках, представяш ли си, да искаш някой, когото не познаваш дори.
Прибрах се оставяйки роклята внимателно на леглото и започнах да си правя прическа, грим, знаеш нормалните неща, докато се усетя, вечерта вече бе настъпила и почти бе време за бала, облякох си роклята и се запътих към центъра. Беше лято, балът се проведе в центъра на градчето, беше красиво. Хората танцуваха, веселяха се, аз седях на една пейка наблюдавайки всичко това.
Да беше ми скучно, да нямах кавалер, да исках да си тръгна, даже тъкмо се запътих, но някой ми беше хванал ръката и ме спря. Беше той, мъжът когото бях срещнала в магазина по-рано днес. Бях...стъписана, беше в друг костюм, но пак изглеждаше невероятно. Предложи да танцуваме, аз естествено приех. Танцувахме цяла нощ, говорехме си, забавлявахме се, докато не настъпи момента в който трябваше да се прибирам. Предложи да ме изпрати, аз пак се съгласих, беше мил и грижовен, все едно го познавах от години, а не от един ден.
Всичко си вървеше нормално, но по едно време ме бе притиснал към стената и усетих болка, силна болка, не знаех какво става, даже не си спомням какво стана след това.
Не знаех дали са минали дни или месеци, но се оказа че са минали само няколко часа. Стефан го нямаше, а аз някак си се бях озовала в дома ми и леглото. Взех близкото огледало и се огледах, тогава забелязах две точици около врата ми, тогава разбрах, че той ме е убил, но после си помислих че ако ме е убил, как така аз седя на леглото си, бях чувала за вампири, но не знаех че съществуват. И ето че и аз вече съм, разплаках се, не съм го искала, тогава видях на нощното ми шкафче писмо от него, което гласеше: Добре дошла Ана.
Годината бе 1980-та, бях младо 20-годишно момиче, обичащо книгите и природата, бях поканена на бал, но нямах рокля. Затова реших да отида на малка разходка из магазините. Обиколих няколко магазина, но роклите бяха прекалено претруфени за моя вкус.
Спомням си, бях в един магазин, много стар магазин, който имаше невероятни рокли, интересното бе, че една зелена рокля като магнит ми привлече вниманието. Веднага я взех и се запътих към пробната. В момента, в който я сложих знаех че това е роклята. Излязох от съблекалнята за да се разходя с нея, продавачката беше удивена, беше казала че изглеждам като момиче излязло от книга с приказки. Тогава срещнах него - Стефан Клермон. Строен, със ледено сини очи, черна коса, облечен в сако и официален костюм. Преди да се усетя, той беше застанал пред мен и ме гледаше. Гледаше ме с желание и страст, в момента в който моите очи срещнаха неговите, бях хипнотизирана, чувствах се все едно бяхме само аз и той, погледнах продавачката която правеше сметки и после погледнах пак към него но той вече го нямаше.
Платих роклята и се запътих към дома, не можех да спра да мисля за него, очите, устните, всичко. Чувствах се странно, но в същото време незнайно защо, го исках, представяш ли си, да искаш някой, когото не познаваш дори.
Прибрах се оставяйки роклята внимателно на леглото и започнах да си правя прическа, грим, знаеш нормалните неща, докато се усетя, вечерта вече бе настъпила и почти бе време за бала, облякох си роклята и се запътих към центъра. Беше лято, балът се проведе в центъра на градчето, беше красиво. Хората танцуваха, веселяха се, аз седях на една пейка наблюдавайки всичко това.
Да беше ми скучно, да нямах кавалер, да исках да си тръгна, даже тъкмо се запътих, но някой ми беше хванал ръката и ме спря. Беше той, мъжът когото бях срещнала в магазина по-рано днес. Бях...стъписана, беше в друг костюм, но пак изглеждаше невероятно. Предложи да танцуваме, аз естествено приех. Танцувахме цяла нощ, говорехме си, забавлявахме се, докато не настъпи момента в който трябваше да се прибирам. Предложи да ме изпрати, аз пак се съгласих, беше мил и грижовен, все едно го познавах от години, а не от един ден.
Всичко си вървеше нормално, но по едно време ме бе притиснал към стената и усетих болка, силна болка, не знаех какво става, даже не си спомням какво стана след това.
Не знаех дали са минали дни или месеци, но се оказа че са минали само няколко часа. Стефан го нямаше, а аз някак си се бях озовала в дома ми и леглото. Взех близкото огледало и се огледах, тогава забелязах две точици около врата ми, тогава разбрах, че той ме е убил, но после си помислих че ако ме е убил, как така аз седя на леглото си, бях чувала за вампири, но не знаех че съществуват. И ето че и аз вече съм, разплаках се, не съм го искала, тогава видях на нощното ми шкафче писмо от него, което гласеше: Добре дошла Ана.
Сън или реалност.
Някой я знаеха под името Гарван, втори я знаеха като дамата с черното кожено палто и еротичното облекло, трети като дамата караща всеки да я желае само с поглед. Но никой не знаеше каква е всъщност, никой не знаеше що за същество е. Така и трябваше, тя не искаше никой да знае за нея, не искаше да повтаря грешката си да се отпусне и да се разкрие.
Никой не знаеше къде живее, какво прави през свободното си време, каква е по характер.
Когато питаха за нея, как изглежда, всеки отговаряше с един и същи отговор: "Невероятна е."
Пълнолуние. Небето чисто и звездите блестяха, като диаманти. Нашата героиня се разхождаше из улиците с дългото кожено яке, облечена с кожени панталони, корсет и ботуши на висок ток.
Червената и коса, дълга до кръста бе спусната и се вееше свободно, беше си сложила тежък грим, червените и очи блестяха. Огледа се наоколо, чудеше дали от някъде ще се появи някоя жертва. Да, тя е вампир, но не от онези който блестяха и тем подобни, тя беше от първородните вампири, всъщност дъщеря на първородни вампири, но беше избягала, защото родителите и искаха тя да се сгоди с друг вампир от друго семейство за да може рода да продължи. Вече година и половина се скита хранеща се с всякакви мъже и жени, но най-вече свободна.
Репортерът Александър Кроу я търси през тази година и половина, не защото иска да вземе репортаж, но защото постоянно я сънувал. Сякаш тя го вика. Искаше да разбере за нея, желаеше я по някакъв нереален начин. Той е върколак, знаеше че любов между върколак и вампир е невъзможна, но той не се отказва толкова лесно. Той също се разхождаше, размишлявайки над това как да я намери, огледа се наоколо и погледът му се спря на жена с червена коса и дълго кожено яке. Тя също го погледна, разминаха се, но погледите, погледите не се откъсваха един от друг. Двамата усетиха някакво напрежение между тях, нещо което и двамата не са усещали преди. Тя се приближи към него, искаше да погледне настрани, но някак си не можеше, той беше като стъписан, не можеше да повярва, че тя стои пред него, жената която сънува от година и половина.
Гарван извади онази закачлива усмивка и заговори:
- Здравей вълчо. - застана зад него - Знам че съм неустоима, но поне да беше така добър и да се представиш.
Беше стъписан, тя лесно разпозна че е върколак, бавно преглътна и отговори:
- Здравей, вампирке. - обърне се към нея - Знам че си неустоима, но предпочитам ти първа да се представиш.
- Хммм, как позна, че не съм човек?
- Миризмата миличка, миризмата на вампир лесно се надушва. Как позна че съм върколак?
Засмя се. - Миризмата на мокро куче винаги се познава, не съм ти жена, че да ми викаш миличка.
Притисна я към близката стена, приближи се към нея. - Ако не искаш да ти викам миличка, моля да бъдеш така добра да се представиш.
- Гарван.
- Хмм?
- Името ми е Гарван, сега е твой ред.
- Александър, нямаш ли фамилно име?
- Не си ли малко нагъл?
- Хммм, нека да помисля....не.
Гарван се засмя.
- Кое му е смешното?
- Факта че нямам фамилно име, ами ти?
- Защо ти е нужно да знаеш?
- Ти си този който ме попита, мисля че е честно.
- Кроу, Александър Кроу.
Никой не знаеше къде живее, какво прави през свободното си време, каква е по характер.
Когато питаха за нея, как изглежда, всеки отговаряше с един и същи отговор: "Невероятна е."
Пълнолуние. Небето чисто и звездите блестяха, като диаманти. Нашата героиня се разхождаше из улиците с дългото кожено яке, облечена с кожени панталони, корсет и ботуши на висок ток.
Червената и коса, дълга до кръста бе спусната и се вееше свободно, беше си сложила тежък грим, червените и очи блестяха. Огледа се наоколо, чудеше дали от някъде ще се появи някоя жертва. Да, тя е вампир, но не от онези който блестяха и тем подобни, тя беше от първородните вампири, всъщност дъщеря на първородни вампири, но беше избягала, защото родителите и искаха тя да се сгоди с друг вампир от друго семейство за да може рода да продължи. Вече година и половина се скита хранеща се с всякакви мъже и жени, но най-вече свободна.
Репортерът Александър Кроу я търси през тази година и половина, не защото иска да вземе репортаж, но защото постоянно я сънувал. Сякаш тя го вика. Искаше да разбере за нея, желаеше я по някакъв нереален начин. Той е върколак, знаеше че любов между върколак и вампир е невъзможна, но той не се отказва толкова лесно. Той също се разхождаше, размишлявайки над това как да я намери, огледа се наоколо и погледът му се спря на жена с червена коса и дълго кожено яке. Тя също го погледна, разминаха се, но погледите, погледите не се откъсваха един от друг. Двамата усетиха някакво напрежение между тях, нещо което и двамата не са усещали преди. Тя се приближи към него, искаше да погледне настрани, но някак си не можеше, той беше като стъписан, не можеше да повярва, че тя стои пред него, жената която сънува от година и половина.
Гарван извади онази закачлива усмивка и заговори:
- Здравей вълчо. - застана зад него - Знам че съм неустоима, но поне да беше така добър и да се представиш.
Беше стъписан, тя лесно разпозна че е върколак, бавно преглътна и отговори:
- Здравей, вампирке. - обърне се към нея - Знам че си неустоима, но предпочитам ти първа да се представиш.
- Хммм, как позна, че не съм човек?
- Миризмата миличка, миризмата на вампир лесно се надушва. Как позна че съм върколак?
Засмя се. - Миризмата на мокро куче винаги се познава, не съм ти жена, че да ми викаш миличка.
Притисна я към близката стена, приближи се към нея. - Ако не искаш да ти викам миличка, моля да бъдеш така добра да се представиш.
- Гарван.
- Хмм?
- Името ми е Гарван, сега е твой ред.
- Александър, нямаш ли фамилно име?
- Не си ли малко нагъл?
- Хммм, нека да помисля....не.
Гарван се засмя.
- Кое му е смешното?
- Факта че нямам фамилно име, ами ти?
- Защо ти е нужно да знаеш?
- Ти си този който ме попита, мисля че е честно.
- Кроу, Александър Кроу.
понеделник, 14 април 2014 г.
Тя и музиката.
Тя слушаше музика, но не метъл или рок, а нежна и красива музика, която я караше да мечтае, усмихна се, но не бе обикновенна усмивка, а детска усмивка, усмивка което се бе изгубила из тъмнината.
Макар, че седеше на стола, тя си се представяше с черно бяла рокля, танцуваща в нощта под звездите. Пееше - въпреки че не можеше, но някак си се чувстваше свободна, свободна от всичко и най-вече...жива. Благодарение на музиката, тя стана на краката си, изчисти се и продължи напред, напред към новото начало, напред към нови запознанства, напред към нещо непознато, напред към нова магия. Косата и се вееше навсякъде, музиката я водеше. Музиката я хвана за ръка и я спаси от пропадане в бездната на самота и тъга.
Тя вдигна глава, сложи слушалките и потъна в магията на красивата музика.
Макар, че седеше на стола, тя си се представяше с черно бяла рокля, танцуваща в нощта под звездите. Пееше - въпреки че не можеше, но някак си се чувстваше свободна, свободна от всичко и най-вече...жива. Благодарение на музиката, тя стана на краката си, изчисти се и продължи напред, напред към новото начало, напред към нови запознанства, напред към нещо непознато, напред към нова магия. Косата и се вееше навсякъде, музиката я водеше. Музиката я хвана за ръка и я спаси от пропадане в бездната на самота и тъга.
Тя вдигна глава, сложи слушалките и потъна в магията на красивата музика.
неделя, 13 април 2014 г.
Сърцеразбивачо
Ах ти сърцеразбивачо,
уби душата ми,
моята невинна душа.
Заби в кол в сърцето ми,
кол от змийска отрова.
Ах ти сърцеразбивачо,
когато имах най-голяма нужда от теб,
ти ме изостави.
Изостави ме, като птичка паднала от дърво.
Ах ти сърцеразбивачо,
заради теб, стените на моята градина,
станаха по-високи и по-стабилни,
сърцето ми стана ледено,
ледено като айсберг.
Ах ти сърцеразбивачо,
колкото и да крия ключа, ти все го намираш.
Как го намираш? -Не знам.
Ти си като отрова, разпространяваща се
в моите вени, убивайки всичко по пътя си.
уби душата ми,
моята невинна душа.
Заби в кол в сърцето ми,
кол от змийска отрова.
Ах ти сърцеразбивачо,
когато имах най-голяма нужда от теб,
ти ме изостави.
Изостави ме, като птичка паднала от дърво.
Ах ти сърцеразбивачо,
заради теб, стените на моята градина,
станаха по-високи и по-стабилни,
сърцето ми стана ледено,
ледено като айсберг.
Ах ти сърцеразбивачо,
колкото и да крия ключа, ти все го намираш.
Как го намираш? -Не знам.
Ти си като отрова, разпространяваща се
в моите вени, убивайки всичко по пътя си.
петък, 4 април 2014 г.
Роза.
Тя бе щастливо момиче,
усмихваше се често,
беше като току що разцъфнала роза.
Тя се радваше на живота,
наслаждаваше се на малките неща,
искаше да види всичко,
да научи всичко.
Искаше да види мистичното, тайнственото,
да усети..всичко.
Тя срещна един джентълмен, мистичен, тайнствен.
Започна да го наблюдава, беше тайнствен и различен.
Влюби се в него, беше още по-щастлива...
Докато един ден, той си тръгна, неусетно.
Тя започна да се променя, изгради стени, стана студена.
Онази роза която бе - увехна.
Тя се превърна в черна роза и си остана така...завинаги.
усмихваше се често,
беше като току що разцъфнала роза.
Тя се радваше на живота,
наслаждаваше се на малките неща,
искаше да види всичко,
да научи всичко.
Искаше да види мистичното, тайнственото,
да усети..всичко.
Тя срещна един джентълмен, мистичен, тайнствен.
Започна да го наблюдава, беше тайнствен и различен.
Влюби се в него, беше още по-щастлива...
Докато един ден, той си тръгна, неусетно.
Тя започна да се променя, изгради стени, стана студена.
Онази роза която бе - увехна.
Тя се превърна в черна роза и си остана така...завинаги.
петък, 14 март 2014 г.
Викинги.
Имало някога един мъж - викинг, корабостроител.С дълги рижави коси и брада сплетена на плитки. Бил известен с това, че неговите кораби били най-здрави и издръжливи по време на битки. Но имал най-голямо желание да се бие. Да се качи на своето произведение и да се бие редом със своите събратя.
Така и станало, той се присъединил, жаждата му за битка се увеличила, както и жаждата за кръв.
Тръгнали на поход към югозападните земи. Валяло дъжд, студен пронизващ като игли дъжд, но това не ги спряло. Така битката започнала, биели се цяла година, докато само някой от тях оцелели.
Жената на този викинг през тази мъчителна една година чакала на брега своя съпруг, бременна с неговата рожба. Той бил силен, тя била сигурна че ще се върне при нея и рожбата. Но така и не станало. След като неговите събратя се върнали от тежката битка и съобщили, че той е бил пронизан жестоко в гърба докато защитавал един от тях.
Тя била съкрушена, плакала по цели нощи, не можела да понесе факта че повече нямаше да чувства неговите ласки. Нямаше да чува гласа му, идеите му за нови, по-добри кораби, неговите мечти. Но има и хубава страна в тази история, тя родила здраво момченце, с очите и погледа на нейния любим, все едно душата му се е пренесла в новороденото.
Един ден тя отишла на разходка, държейки рожбата. Спря и погледна към небето, казвайки:
"Нека Один те води в други битки, любов моя и нека пази твоето момче...нашето момче."
събота, 8 март 2014 г.
Анита и Влад. Първата среща.
Пак бе пълнолуние, нашите герой бяха получили писмо, от един от първородните вампири. В това писмо той поканваше определени гости на бал.
Но не какъвто и да е бал, бал в който задължително трябва да си с маска и трябва да се носи поканата, за да може да те пуснат.
"Може би тази вечер ще намеря това което търся." помислиха си и двамата докато четяха поканата.
Двамата започнаха да се приготвят:
Анита, този път не облече червената си рокля, а черна с гол гръб, показваща белезите от войната и оцеляването и.
Влад облече костюм, без вратовръзка или папионка, закопча ризата догоре и облече сакото.
Анита сложи "семпъл" грим и специално червило - нейните устни бяха нежни и особени, никога не използваше обикновени продукти, като топлокръвните.
И накрая двамата сложиха своите маски, прикриващи част от лицето им.
На всеки бал, винаги има кола, чакаща гостите да ги откара към бала, първо шофьора взе Анита и се запъти към замъка на Влад.
-Шофьор, може ли да попитам, къде отиваме,? - погледна шофьора зачудена.
- Господаря нареди да взема и теб и господаря Влад.
- Кой е той?
Но той не каза нищо повече. Тя леко се нацупи и се облегна на седалката, гледайки нощното небе през прозореца. След няколко завоя, наближиха замъка на Влад, тя бе изумена от красотата на замъка, но бе леко притеснена, виждаше само един светещ прозорец, който изведнъж изгасна, шофьора спря пред вратата, минаха няколко секунди и вратата се отвори, тогава тя го зърна. Влад, огледа го хубаво и усети някакво странно чувство, чувство което преди не е усещала. Младия вампир се запъти към колата, вратата се отвори и той влезна вътре. Тя бързо се обърна, не посмя да се обърне, шофьора запали двигателя и потегли към замъка.
През по-голямата част от пътя бе гробна тишина, Влад видя младата дама и бе изумен от нейната красота и тайнственост и тогава му проблесна - той я е виждал преди, момичето което бе срещнал на един от баловете, но този път тя не бе с онази червена рокля, а с черна.
- Моите извинения за грубостта.
Тя се обърна и погледите се срещнаха, нейните сини с неговите зелени, не спряха да наслаждават един на друг докато Анита проговори:
- Аз също, казвам се Анита, приятно ми е, вие сигурно сте...Влад?
- Да, правилно сте разбрали. - той се усмихна.
- Приятно ми е тогава, Влад, името ми е Анита.
- За мен е удоволствие, да се запозная с така прекрасна дама като вас. - с нежност и хвана ръката и я целуна.
- Ласкаете ме. - усмихна му се.
И така Анита и Влад се запознаха за първи път, запознанство което ще ги промени....завинаги.
Но не какъвто и да е бал, бал в който задължително трябва да си с маска и трябва да се носи поканата, за да може да те пуснат.
"Може би тази вечер ще намеря това което търся." помислиха си и двамата докато четяха поканата.
Двамата започнаха да се приготвят:
Анита, този път не облече червената си рокля, а черна с гол гръб, показваща белезите от войната и оцеляването и.
Влад облече костюм, без вратовръзка или папионка, закопча ризата догоре и облече сакото.
Анита сложи "семпъл" грим и специално червило - нейните устни бяха нежни и особени, никога не използваше обикновени продукти, като топлокръвните.
И накрая двамата сложиха своите маски, прикриващи част от лицето им.
На всеки бал, винаги има кола, чакаща гостите да ги откара към бала, първо шофьора взе Анита и се запъти към замъка на Влад.
-Шофьор, може ли да попитам, къде отиваме,? - погледна шофьора зачудена.
- Господаря нареди да взема и теб и господаря Влад.
- Кой е той?
Но той не каза нищо повече. Тя леко се нацупи и се облегна на седалката, гледайки нощното небе през прозореца. След няколко завоя, наближиха замъка на Влад, тя бе изумена от красотата на замъка, но бе леко притеснена, виждаше само един светещ прозорец, който изведнъж изгасна, шофьора спря пред вратата, минаха няколко секунди и вратата се отвори, тогава тя го зърна. Влад, огледа го хубаво и усети някакво странно чувство, чувство което преди не е усещала. Младия вампир се запъти към колата, вратата се отвори и той влезна вътре. Тя бързо се обърна, не посмя да се обърне, шофьора запали двигателя и потегли към замъка.
През по-голямата част от пътя бе гробна тишина, Влад видя младата дама и бе изумен от нейната красота и тайнственост и тогава му проблесна - той я е виждал преди, момичето което бе срещнал на един от баловете, но този път тя не бе с онази червена рокля, а с черна.
- Моите извинения за грубостта.
Тя се обърна и погледите се срещнаха, нейните сини с неговите зелени, не спряха да наслаждават един на друг докато Анита проговори:
- Аз също, казвам се Анита, приятно ми е, вие сигурно сте...Влад?
- Да, правилно сте разбрали. - той се усмихна.
- Приятно ми е тогава, Влад, името ми е Анита.
- За мен е удоволствие, да се запозная с така прекрасна дама като вас. - с нежност и хвана ръката и я целуна.
- Ласкаете ме. - усмихна му се.
И така Анита и Влад се запознаха за първи път, запознанство което ще ги промени....завинаги.
неделя, 2 март 2014 г.
Демони.
Тъмнина, тя се разхождаше в тъмнината, говореше със своите демони. Преди я беше страх, все чуваше техните гласове, в даден момент се бе побъркала и затворила в себе си. Но един ден, тя реши да се изправи срещу тях и да поговори с тях. Научиха я на много неща, отвориха и очите за адски много неща.
"Вече разбра много неща от нас и вече не се страхуваш, сега само трябва да преодолееш най-големия, да намериш някой който също има демони, но както и ние така и ти нещо ново да научим." - каза един от демоните.
Да, този страх, от който не искаше да се изправя, знаеше, че това няма да е лесно, и чакаше.
Минаха дни, седмици, месеци и години, докато накрая тя напълно се бе отказала, докато един случаен ден, срещна едно момче, различно от останалите, имаше също демони, различни и така започна историята за две същества, които научваха по нещо ново един от друг, също така и техните демони.
"Вече разбра много неща от нас и вече не се страхуваш, сега само трябва да преодолееш най-големия, да намериш някой който също има демони, но както и ние така и ти нещо ново да научим." - каза един от демоните.
Да, този страх, от който не искаше да се изправя, знаеше, че това няма да е лесно, и чакаше.
Минаха дни, седмици, месеци и години, докато накрая тя напълно се бе отказала, докато един случаен ден, срещна едно момче, различно от останалите, имаше също демони, различни и така започна историята за две същества, които научваха по нещо ново един от друг, също така и техните демони.
Влад.
Коса черна като нощта, кожа бяла като сняг, устни леко червеникави и зъби, по-остри и от скалпел. Беше пълнолуние, луната бе в цвят червена, той лежеше на леглото, по-лу гол, целия в кръв. За него бе поредната вечер, в която той се нахрани с кръв от девствено момиче, да тяхната кръв бе много сладка, като ванилия и карамел.
Живееше в изоставен замък някъде из планините на Трансилвания, никой не смееше да стъпва там, дори и да проявяваше смелост - никога не се връщаше.
Но, дори и да бе 300 годишен вампир, той се чувстваше самотен, самотен защото не си е намерил своята любима, която да люби, да целува, да ухажва и да я обича.Чуваше слухове за едно момиче на име Анита, която била самотна като него. Винаги присъствала на баловете и от слуховете, тя все била с онази червена рокля и маската, привличаща всеки друг. Бе я зърнал само веднъж и бе изненадан от нейната грация, красота и сърце по-студено и от парче лед.
Все чуваше как танцувала, все как разсъждавала, как танцувала, как пеела.
Започна да си мечтае за нея, да я желае, да я иска само за себе си.
- Скъпа Анита, красавице моя, ти ще си единствено моя. - каза той на глас и се засмя, както дявола се смее като вземе някоя човешка душа.
Живееше в изоставен замък някъде из планините на Трансилвания, никой не смееше да стъпва там, дори и да проявяваше смелост - никога не се връщаше.
Но, дори и да бе 300 годишен вампир, той се чувстваше самотен, самотен защото не си е намерил своята любима, която да люби, да целува, да ухажва и да я обича.Чуваше слухове за едно момиче на име Анита, която била самотна като него. Винаги присъствала на баловете и от слуховете, тя все била с онази червена рокля и маската, привличаща всеки друг. Бе я зърнал само веднъж и бе изненадан от нейната грация, красота и сърце по-студено и от парче лед.
Все чуваше как танцувала, все как разсъждавала, как танцувала, как пеела.
Започна да си мечтае за нея, да я желае, да я иска само за себе си.
- Скъпа Анита, красавице моя, ти ще си единствено моя. - каза той на глас и се засмя, както дявола се смее като вземе някоя човешка душа.
Има ли смисъл...
Има ли смисъл във всичко това,
да помагаме на хора които хич не заслужават,
"приятели" които ни забиват нож в гърба.
Само непознатите,
те ни благодарят истински
или хората който ни познават най-добре.
Има ли смисъл да се живее,
като всеки те критикува,
критикува какъв си,
с какво си облечен,
каква музика слушаш,
как виждаш нещата и т.н.
Има ли смисъл,
когато се чувстваш, като изцепка от живота,
родителите ти да ти казват, че за нищо не ставаш,
вместо да те подкрепят,
да те тласкат напред.
Има ли смисъл във всичко това към което се стремим,
като накрая само малко хора оценяват труда ни.
Има ли смисъл ние да съществуваме,
да ходим по улиците,
без души и с тъжно лице.
Има ли смисъл във всичко това...
да помагаме на хора които хич не заслужават,
"приятели" които ни забиват нож в гърба.
Само непознатите,
те ни благодарят истински
или хората който ни познават най-добре.
Има ли смисъл да се живее,
като всеки те критикува,
критикува какъв си,
с какво си облечен,
каква музика слушаш,
как виждаш нещата и т.н.
Има ли смисъл,
когато се чувстваш, като изцепка от живота,
родителите ти да ти казват, че за нищо не ставаш,
вместо да те подкрепят,
да те тласкат напред.
Има ли смисъл във всичко това към което се стремим,
като накрая само малко хора оценяват труда ни.
Има ли смисъл ние да съществуваме,
да ходим по улиците,
без души и с тъжно лице.
Има ли смисъл във всичко това...
събота, 1 март 2014 г.
Ти.
Как го правиш, как правиш така че да те искам още и още,
да жадувам за усмивката ти, за целувките ти които оставят следи,
как успяваш да ме накараш да се чувствам сигурна когато те прегръщам,
да се усмихвам истински, да си спомня за тази изгубена моя усмивка.
Ти, ти си това което съм търсила, това което съм жадувала.
Ти ме караш да съм себе си, да съм жива и свободна.
Желана.
Настръхвам когато те видя и чуя гласа ти.
Настръхвам когато усетя аромата ти, настръхвам когато притисна тяло към твоето.
Когато ми правиш комплименти, аз се просълзявам, не си мисли че е от тъга,
това са сълзи на щастие.
Ти, ти който се усмихваш, когато изръся нещо нередно, ти който ме целуваш с желание,
ти който намерих из мрака който ме бе обхванал.
Чувствам се като роза която се е съживила, защото преди бе увехнала.
Отвори ми очите, за много неща.
Дори и да казваш че си студен, не се притеснявай, аз свикнах и го приех.
Дори и да чакам дълго време, аз ще чакам, защото искам да правя всичко с теб,
искам да усетя нови неща, искам да видя нови неща - с теб.
Как го правиш, да те искам още и още...
да жадувам за усмивката ти, за целувките ти които оставят следи,
как успяваш да ме накараш да се чувствам сигурна когато те прегръщам,
да се усмихвам истински, да си спомня за тази изгубена моя усмивка.
Ти, ти си това което съм търсила, това което съм жадувала.
Ти ме караш да съм себе си, да съм жива и свободна.
Желана.
Настръхвам когато те видя и чуя гласа ти.
Настръхвам когато усетя аромата ти, настръхвам когато притисна тяло към твоето.
Когато ми правиш комплименти, аз се просълзявам, не си мисли че е от тъга,
това са сълзи на щастие.
Ти, ти който се усмихваш, когато изръся нещо нередно, ти който ме целуваш с желание,
ти който намерих из мрака който ме бе обхванал.
Чувствам се като роза която се е съживила, защото преди бе увехнала.
Отвори ми очите, за много неща.
Дори и да казваш че си студен, не се притеснявай, аз свикнах и го приех.
Дори и да чакам дълго време, аз ще чакам, защото искам да правя всичко с теб,
искам да усетя нови неща, искам да видя нови неща - с теб.
Как го правиш, да те искам още и още...
събота, 22 февруари 2014 г.
Анита.
Пълнолуние. Чува се смях, музика, стонове. Някъде из гората, има замък, тайнствен замък, за който почти никой не знае. Ако си вампир и те поканят, значи си голям късметлия.
Нощта е прекрасна, всички танцуват в голямата червена бална зала, из стаята, се чуват стонове, на двойки които правят страстна любов.
Но има едно момиче, което седи на балкона, с чаша кръв и гледа луната, тя е сама, без партньор, нейния създател е бил убит и тя няма с кога да прекара вечността.
Ооо, тя беше с маска, не беше бал с маски, но винаги носеше, носеше онази червена рокля, която винаги и стоеше добре, тъмната и коса до кръста винаги бе небрежно пусната и носеше онази маска, караща всеки друг вампир да я желае.
Анита се казваше, че идваше на всеки бал, танцуваше, но никой не я грабваше.
Тя бе самотен вампир, търсеща, любов, страст и забава.
Нощта е прекрасна, всички танцуват в голямата червена бална зала, из стаята, се чуват стонове, на двойки които правят страстна любов.
Но има едно момиче, което седи на балкона, с чаша кръв и гледа луната, тя е сама, без партньор, нейния създател е бил убит и тя няма с кога да прекара вечността.
Ооо, тя беше с маска, не беше бал с маски, но винаги носеше, носеше онази червена рокля, която винаги и стоеше добре, тъмната и коса до кръста винаги бе небрежно пусната и носеше онази маска, караща всеки друг вампир да я желае.
Анита се казваше, че идваше на всеки бал, танцуваше, но никой не я грабваше.
Тя бе самотен вампир, търсеща, любов, страст и забава.
събота, 15 февруари 2014 г.
Ревност.
Ех тази ревност,
която всеки от нас изпитва.
Ех, тази ревност, която ни кара да полудяваме.
Ех, тази ревност, която ни кара да си мислим,
неща който не са така, да си правим изводи,
изводи които понякога са грешни,
но понякога ревността,
се опитва да ни каже нещо,
нещо с което сигурно да ни предпази,
но ние не я слушаме, защото се съмняваме.
Защото отричаме истината.
Тази истина, която понякога е хубава, понякога боли.
Ех, таз ревност, която ни кара да полудяваме,
да полудяваме, до лудост.
която всеки от нас изпитва.
Ех, тази ревност, която ни кара да полудяваме.
Ех, тази ревност, която ни кара да си мислим,
неща който не са така, да си правим изводи,
изводи които понякога са грешни,
но понякога ревността,
се опитва да ни каже нещо,
нещо с което сигурно да ни предпази,
но ние не я слушаме, защото се съмняваме.
Защото отричаме истината.
Тази истина, която понякога е хубава, понякога боли.
Ех, таз ревност, която ни кара да полудяваме,
да полудяваме, до лудост.
Души.
Ако загубиш някой,
независимо, дали ти е близък,
приятел, някой от семейството,
или просто познат с който си имал готин ден, знай,
че те може да не са до нас, да ни обгръщат ласки и да ни се усмихват.
Знай, че те са до нас,
дори и да не ги виждаме и ни наблюдават,
сигурно с усмивка на лицето, може би и разочарование,
когато направим някоя глупост.
Но те са около нас.
независимо, дали ти е близък,
приятел, някой от семейството,
или просто познат с който си имал готин ден, знай,
че те може да не са до нас, да ни обгръщат ласки и да ни се усмихват.
Знай, че те са до нас,
дори и да не ги виждаме и ни наблюдават,
сигурно с усмивка на лицето, може би и разочарование,
когато направим някоя глупост.
Но те са около нас.
Вълк самотник.
Имаше един вълк,
вълк самотник, самотник който искаше, да си намери вълчица,
вълчица която да обгръща с ласки и много любов,
да ловува за нея,
да я топли през студените нощи,
да я наблюдава и да и се наслаждава,
да се наслаждава, на нейната красота и чистота.
При всяко пълнолуние, той виеше,
виеше с такава неописуема болка,
че и другите да усетят неговата болка.
Живееше вечно, но го боли,
все намираше, но винаги губеше
винаги губеше и страдаше.
Имаше един вълк,
вълк черен като нощта.
Който бе самотник.
И на всяко пълнолуние, виеше,
виеше от болка и самота,
търсеше своята бяла вълчица, вълчица бяла като луната,
с която да живее вечно.
вълк самотник, самотник който искаше, да си намери вълчица,
вълчица която да обгръща с ласки и много любов,
да ловува за нея,
да я топли през студените нощи,
да я наблюдава и да и се наслаждава,
да се наслаждава, на нейната красота и чистота.
При всяко пълнолуние, той виеше,
виеше с такава неописуема болка,
че и другите да усетят неговата болка.
Живееше вечно, но го боли,
все намираше, но винаги губеше
винаги губеше и страдаше.
Имаше един вълк,
вълк черен като нощта.
Който бе самотник.
И на всяко пълнолуние, виеше,
виеше от болка и самота,
търсеше своята бяла вълчица, вълчица бяла като луната,
с която да живее вечно.
събота, 8 февруари 2014 г.
Цигара
Тя си изпуши поредната цигара,
поредната отрова,
отрова която я караше да се чувства жива,
жива, все едно се преродила.
Извади още една, запали я, дръпна, задържа и освободи дима,
затвори очи и усети насладата.
Насладата която я караше да изпада в екстаз.
Тя си изпуши поредната цигара,
поредната отрова,
отрова която я караше да се чувства жива.
поредната отрова,
отрова която я караше да се чувства жива,
жива, все едно се преродила.
Извади още една, запали я, дръпна, задържа и освободи дима,
затвори очи и усети насладата.
Насладата която я караше да изпада в екстаз.
Тя си изпуши поредната цигара,
поредната отрова,
отрова която я караше да се чувства жива.
сряда, 5 февруари 2014 г.
Some kind of poetry
roses are red
violets...blue
i suck at poetry
but fuck it
why not be creative...
violets...blue
i suck at poetry
but fuck it
why not be creative...
събота, 1 февруари 2014 г.
Танц с кукла..
Тя беше млада ледена кукла, самотна, живееща в голям замък някъде из планината, единственната компания бе нейната котка, също направена от лед. Ако някой излезеше навън, щеше де чуе нейните песни, тейният нежен глас.
Никой не смееше да отиде при нея, хората се страхуваха, че може би ще ги омагьоса и ще ги погуби. Но тя искаше само някой до себе си, някой който да и напомни какво е щастие, някой който да и напомни какво е любов, някой който да и прави комплименти, някой с който да живее за вечни времена.
Един ден, един млад момък решил да проследи найния глас, да намери онова тайнствено момиче, за което всички говорели. Изкачил най-високата планина и намерил тайнствения замък, замъкът направен от чист и недокоснат лед. И тогава отново чул гласът и, погледна към балкона и тогава я зърна, тя не беше момиче, а кукла, но за него тя бе ангел, паднал от небето.
Тя го зърна, усмихна се и влезе вътре, той се затича към портата, тя се отвори и ледената кукла се появи, усмихна му се, приближи се към него и го целуна по бузата. Той се усмихна, но усети нещо, нещо студено, той започна да се превръща в лед, от глава до пети. Изгуби ума си и се превърна в кукла като нея. Те започнаха да танцуват, до края на дните си. И така, малко по малко, ледената кукла взимаше своите жертви и ги погубваше...
Край.
Никой не смееше да отиде при нея, хората се страхуваха, че може би ще ги омагьоса и ще ги погуби. Но тя искаше само някой до себе си, някой който да и напомни какво е щастие, някой който да и напомни какво е любов, някой който да и прави комплименти, някой с който да живее за вечни времена.
Един ден, един млад момък решил да проследи найния глас, да намери онова тайнствено момиче, за което всички говорели. Изкачил най-високата планина и намерил тайнствения замък, замъкът направен от чист и недокоснат лед. И тогава отново чул гласът и, погледна към балкона и тогава я зърна, тя не беше момиче, а кукла, но за него тя бе ангел, паднал от небето.
Тя го зърна, усмихна се и влезе вътре, той се затича към портата, тя се отвори и ледената кукла се появи, усмихна му се, приближи се към него и го целуна по бузата. Той се усмихна, но усети нещо, нещо студено, той започна да се превръща в лед, от глава до пети. Изгуби ума си и се превърна в кукла като нея. Те започнаха да танцуват, до края на дните си. И така, малко по малко, ледената кукла взимаше своите жертви и ги погубваше...
Край.
четвъртък, 16 януари 2014 г.
Абонамент за:
Коментари (Atom)